КЪДЕ СИ, МАМО?

Иван Върбанов

Събудих се. Погледнах през прозореца с надежда. 
Уви! Навън е тъмно, мрачно... 
...и все не спира да вали.
Сподавих болката, но силен вик изтръгна се от мен: 
„Къде си, мамо?
Кажи защо ме изостави? 
Изповядай се и разкажи ми всичко! 
И моля те, не ме лъжи!“.

Аз умолявам те: 
Недей ме пренебрегва и не ме загърбвай!  
Ела си в къщи! 
Просто се върни!
Сърцето ми не спира да кърви,
ранена е душата.

...Не спирам да ридая, не спира да боли...

Защо те няма? 
И защо остави ме? 
Защо избяга?
Все туй се питам аз през всичките ми дни.
Страдание сурово в самота – присъдата това е!
Сълзите ронят се и падат
в бездната от грях и сирота.

Знай, че винаги за теб ще мисля, мила мамо!
Щом очите си затворя виждам,
че към мене гледаш, че ме благославяш, 
и че молиш се на Бог за твоето оставено дете. 

Аз простих ти. 
Вече само те обичам.
Искам прошка за вината си, че мен ме има. 
Приеми ме! -
само за това смирено моля се на колене.
 
Пак е тишина, а отговор от теб отново няма. 
Бог врече ни един в друг чрез благодатта
да ми дадеш живот - с любов и от любов.
Свещено чудо и благословено тайнстово
да имаш път в щастие и грях.

Къде си, мамо?
Аз все ще чакам да те срещна.
Помни! Душите ни остават свързани и заедно
кармично и завинаги -
във времето и вечността.