Иван Върбанов  

София, 17.03.2018 г. | Не бях ходил няколко години в Музикалния театър "Стефан Македонски". От както за последно участвах на сцената като граф Данило във "Веселата вдовица". На сцената ми партнираше Мариана Арсенова, като Ана Главари, а диригент бе Игор Богданов. Работех още във вестник "Класа", а колегите написаха в пресата: Репортер ще пее на сцената на Музикалния. Е, да, за някой е малко необикновено, но имам две образования и пътят ми лъкатуши между музиката и журналистиката.   

Благодаря на колежката София Стойчева, ПР на Музикалния театър, която много мило ми предостави покана за поредната премиера на "Царицата на чардаша", която се игра днес - 17 март. Бях написал един материал за пристигането на гост-постановчика Йоан Холендер. Така че с огромен трепет, любов и очакване да се докосна до мечта и магията на това изкуство се запътих в посока към култовата сграда на ул. Панайот Волов, в непосредствена близост до Паметника на Васил Левски в София.  

С радост видях огромна тълпа, която чакаше пред централния вход на Оперетата. Еха, казах си, браво, че има такъв огромен интерес и всичко е разпродадено. Нека! Колегите заслужават!  

Часът бе 18:55, а огромно количество хора не бяха се добрали до външното фоайе. За всеобща радост отвориха и втори вход, та със съпругата ми бързо успяхме да преодолеем чекинга. Отправихме се към левия кулоар, оставихме дрехите си на гардероб и се вмъкнахме експресно в залата. Добрахме се до местата си, които бяха на режисьорския 7-ми ред. (Носи такова име, защото обикновено по време на репетиции там сяда режисьорът, който напътства от салона работата на актьорите.)

Залата бе пълна, а и влизаха още зрители. Отпред, вдясно, на първия ред, както винаги се пазеха две места за семейство Джерови. Проф. Александър Джеров - известният юрист, и съпругата му не са просто почитатели на Театъра, те са ревности пазители на духа, а и той е член на Обществения съвет.

Зарадвах се на всички това. Имаше дух, енергия и атмосфера.   

Изведнъж глас подкани зрителите да изключат мобилните си телефони. Явно началото на спектакъла започваше. Учудих се, защо гласът - мисля, че е на Боби Спиров /солист-тенор/, оповестяваше, че се намираме в салона на Националния музикален и балетен център, а не в залата на Музикалния театър "Стефан Македонски". Административната шапка е Центъра, но на практика под него са два отделни културни института - Музикалният театър и балет "Арабеск".

Апропо, все по-рядко чувам след Музикалния театър името на прочутия артист /тенор/, режисьор и музикален педагог Стефан Македонски. Някак името му не върви винаги ръка за ръка с упоменаването на културния институт. Понякога се чудя дали не е сменено името на Музикалния театър и той вече да не се казва "Стефан Македонски"? Но, това явно е въпрос на комуникация.  

На диригентския пулт се появи младият диригент Димитър Косев. Поклони се и след секунди оркестърът засвири. Завесата се отвори и спектакълът започна.   

***  
Заслушах се в бързите темпа, но си казах, че явно те са отражение на младия дух, порива, енергията на диригента и на младия екип на сцената. Простимо е и даже увличащо да пулсираш с млада жар. Дано всичко е премислено и овладяно - си казах - и продължавах да слушам и гледам със затаен дъх, стискайки палци!  

***  
Актьорството се заражда през 534 г. пр.н.е, когато в древна Гърция се появява Теспис и се качва на сцената в Театъра на Дионисий. Актьорите употребяват гласа си, за да предадат реплики, да изградят образи, да пресъздадат емоции. С години работят над правилната си говорна постановка на гласа, дикцията, дишането и артикулацията, тонът, тембрите на гласа, превъплъщаването и всички останали техники.

В музиката има ноти, тактове, паузи, хармония, контрапункт, динамика. Има узаконени основи. Говорът е също като музиката и пеенето. Гласът трябва да звучи, да се носи, да пее и при диалози и разговорите, при декламиране на стихове, до звучи с многообразни тембри като цигулка или контрабас, да вибрират, да вълнуват. Най-важният инструмент за актьора, и за певеца естествено е Гласът. Затова е нужно да владееш до виртуозност техниката на говора и на красивото пеене.  

Правя това въведение, защото искам да разберете учудването ми, притеснението, а след това и дискомфорта и шока от това, че всички актьори в спектакъла говореха на микрофони, залепени върху главите им. Говорът се чуваше от колони, сякаш слушахме радио. Усещането бе за радиотеатър или звук при кино. Някак неестествено и непривично. Сякаш душата на героите, преживяванията, минаваха през мембраната на колоните и това убиваше тяхната натуралност, усещането за жив театър, за живи персонажи, за естествено преживяване на актьорите, убиваше истинската правда.   

Опитвах се да оправдая това решение, може би, с нарушената акустика в салона от преди години, когато бе направен ремонт и се говореше за променени параметри на звученето.

Да, в европейските театри се използват залепени микрофони върху главите на певците и актьорите много при мюзикълите, поради това, че те пеят на естрадна или рок позиция и няма как акустично в естествена среда да преодолеят оркестровата завеса. Или пък в по-класически постановки, но когато те са в огромни пространства се допуска ползването на подпомагане с микрофони. Аз самият през 2000 година пях в мега-продукцията "Палячи" на стадиона в Ротердам, Холандия и Антверпен, Белгия. Но, там оркестърът бе отделен дори в друго пространство, а на стадиона, където се играеше оперният спектакъл, бе изградено селище в реални размери.   

Не разбирам кое налага певците и актьорите в неголямата зала на Музикалния театър "Стефан Македонски" да говорят на микрофони. И дори да пеят в класическа постановка. Представете си, за сравнение, дали това е допустимо да се случи в Операта? Би било равнозначно на скандал!  

***
Оперетата не е лекоВАТО изкуство. Напротив! То е симбиоза от говор, танц и пеене. Оперетата е много труден жанр за изпълнение и само универсални многостранно надарени актьори биха могли успешно да се справят със задачата да участват в такива спектакли качествено.   

През годините примерите са много. От легендарните Мими Балканска, Стефан Македонски, Асен Русков и плеадата стотици имена, та до поколението на Видин Даскалов, Арон Аронов, Светлана Иванова, Марияна Коцева, Донка Шишманова, Хрисанд Бачваров, Веселин Дамянов, Людмила Чешмеджиева, Хари Харалампиев, Донка Шишманова ...  

Те правиха това изкуство с безгранична жар, сърце и душа, с огромна харизма, с ангажираност, неповторимо. Караха публиката да ги гледа, га ги аплодира, да плаче и да се смее с тях, да иска да ги гледа отново и отново. Заради магията и силата на техния талант. Те правеха Оперета с класа, с драматизъм, с релеф и с мощно емоционално въздействие. Това би трябвало да правят и днешните артисти, които някак си минават вяло през сцената, незаангажиращо.   

Оперетата на оперетите - "Царицата на чардаша", не е лек жанр, не е чалга-водевил. Тя е музикално-сценична творба с много красивата музика на Имре Калман и с вечна драматургия.   

Младият диригент Димитър Косев догонваше певците и хора с оркестъра. Мачкаше темпата, като личеше, че не е разбрал и не може да извади красивата емоция и експресия в МУЗИКАТА на Калман от оркестровата партитура. Водеше музикалният спектакъл без рубати, без ритерданди, без корони. И най-важното: без да спазва традицията на интерпретацията - виенската, унгарската и българската.   

Казвам го и от личен опит, защото помня как голямата маестра - Росица Баталова, специализирала във Виена този жанр, изработваше с десетки певци от златното поколение, дъховете, линиите, паузите, нюансите, короните, калмановото рубато. Всичко това липсваше от спектакъла, който гледах днес.  

***
Сценографията е нова, бляскава и модерна. С нови и красиви костюми. Мизансценът и всичко останало бе подчинено на спомена от красивата класическа и запомняща се традиционна постановка на "Царицата".   

Но, някак не можаха да бъдат извадена на преден план комедийните акценти от текста, да бъдат отиграни добре познатите от ерата на Видин Даскалов закачки или импровизации от шеговитите моменти, да бъдат изградени мелодраматизмът, любовната линия, да бъде доведен спектакъла до  ярък драматизъм.  

***
Разочарование. Това бе чувството у мен. И не само заради разминаването между очакването да видя онази вечна и ярко вълнуваща "Царица на чардаша", уважението към  традицията - сценичната и музикалната, липсата на ангажираност и превъплащение, престъпване на естетическата класическа мярка, небалансираността, липсата на висока художественост в пеенето и изнасянето на текста ...  

Сякаш виждах около младите колеги паралелно холограмите на златните актьори, които ги подкрепяха, подсказваха им и успоредно с тях играеха, за да ги заразят с аурата на пълнокръвната "Царица на чардаша", която трябва да премине през времето, за да остане във вечността на олтара на Българския музикален театър.   

Мисия и отговорност, която към момента не е изпълнена.

Въпреки опитите да бъде походено експериментално и новаторски. Пътят за класическите творби е един. Единствено стойностните неща остават.   

***
Пожелавам на Музикалния театър "Стефан Македонски" да работи със 100% актьори, диригенти, режисьори, певци, танцьори. Обичащи, запалени, отдадени, вречени в изкуството на оперетата и мюзикъла. В професията има надграждане и трупане на опит с години и десетилетия. Резултатността и неповторимостта идват след години и десетилетия упорита работа, ежедневно полиране до съвършенство на таланта и развиване на потенциала.   

Всичко друго, което не е високо изкуство няма да премине през времето.