2018.07.22
ГРАВИТАЦИЯ
Измислена от нейде привлича
ни силата на различието,
на независимата същност
да бъдем сами във Вселената.
Неизменно следваме избора си,
определен от нас самите
сред разноликите възможности.
И все лакътушим
по бързея на псотъпките си –
да оставим следа,
да се впримчим в Нещо,
да служим на Идеал.
Караме се понякога
сами на себе си,
крещим на отражението си
в огелдалото, че не искаме
да бъдем зли като Прокобата,
която го държи,
че Снежанка не ние
сме облъчили със злокобна
магия – да умре неврастеницата
на нашите поличби,
да затрием семето и майката,
и бащите и децата дори,
на нашите апологети и конкуренти.
Затънахме докрай
в пепелта на злобата.
Поругахме отново
гроба на Стамболов,
мъртвите ни почитаме
от зор заман
и се люшкаме в полюсите
на отрицанието,
като кораб без пристан,
чийто мостик отново е
обсебен от пирати,
избили целия му екипаж,
начело с капитана наш.
Капричосите на Гоя,
Герника на Пикасо,
рисуваме с туш,
изтискан от собствената ни кръв,
изваян от мръсотията
на собствената ни ненавист,
която гризе ръбовете на ноктите ни.
Докога ли ще ненавиждаме
себе си в отражението на Другите?
Ще ни осъди ли Господ
за безчинствата, които причиняваме
над самите нас,
поругавайки, мразейки
и ненавиждайки противниците си.
Въпроси без край.
Бруталността смирение
не чака, тя не влиза в храм,
а го руши и люлката на
младенеца дори ще
завлече в кърджалийски пристъп.
Време е да озаптим
сами Баскервилското куче,
което още малко и
ще разкъса пазвата
на душите ни.