Иван Върбанов

Погребват българския театър. Нима ще гледаме безучастно как ще закрият български театри, ще съкратят български артисти, режисьори, оркестранти, хористи, сценични работници, диригенти?

Социалната мрежа Фейсбук ври и кипи от постовете на мои приятели – български творци. Ефирът на медиите е пълен с  SOS-сигналите на плеяда български интелектуалци, които предупреждават и молят за помощ пред връхлитащия ни духовен апокалипсис.

Да, зная, че е изключително трудно да носиш кръста на творец в родния Абсурдистан. А да си изкарваш хляба с изкуство тук е „кауза пердута“ - самоубийствен стремеж, равносилен на осъществяването на полет към слънцето с камък на шията. И въпреки всичко този подвиг се случва всеки ден. Шапки долу и поклон пред БЪЛГАРСКИТЕ ТВОРЦИ! За дързостта им да правят онова, за което са учили и мечтаят. Онова, за което са орисани. И заради клетвата и отдадеността им да следват таланта си, да развиват духовността и културата българска, жертвайки много, а в не малко от случаите и пребивавайки на ръба на жизнения минимален праг за достойно физическо оцеляване. За силата, за честността, за опазването на традицията и на пламъка – ДЪЛБОК ПОКЛОН!

Да бъдеш или да не бъдеш? Ето отново това е въпросът?! Дайте път на арт-мениджърите, които да решат ребуса и да изградят и наложат формули, които да гарантират финансовия успех на арт проекти, да създадат нови пазарни измерения на сценичното измерение, да отстояват бъдещето и мястото на Театъра. Каквито и да са новите търсения и пътища те не биха могли да минават през убийство, самоубийство или гилотиниране на български културни институции и творци. Това е път за никъде. Въпреки „Бурята“, това е „Път за никъде“. В навечерието на „Възкресение“ е нужно да дочакаме „Денят на прошката“, но не искам да повярвам, че обладаният от „Бяс“ „Хамлет“ се пита „Апокалипсис кога?“.

Никой няма право да дръзва да изтръгва духовните традиции, да изтрива създаденото през десетилетията и вековете, да унищожава светините на българския дух.

Нека сами напишем страницата от сценария на днешния театър на абсурда така, че нашите деца да могат да аплодират достойната трансформация на трагедията, призвана да издигне в пречистващ катарзис душите ни и нас самите – артистите на сцената на живота.
 

Да бъдем или не, братя? Това е въпросът!

Аз казвам: "НЕ" на убийството на българския театър! "НЕ" на заличаването на българската култура и духовност!

Да бъдем!

Оставки!