София, 04-04-2019 г. | Йоанна-Изабелла Върбанова е студентка по актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на обичания актьор от трупата на столичния театър "Зад канала" - доц.д-р Пенко Господинов. Звездата й изгря след участие в онлайн-проекта "Не така, брат!" и телевизионния сериал на бТВ "Скъпи наследници". Младата актриса има зад гърба си участие и в два пълнометражни български игрални филма: "Момичето от ниЗката земя" и "6 и 1 наум" (продуцент и режисьор Лъчезар Петров), който и донесе и номинация за главна женска роля на фестивала в Ница. Заедно със своите колеги от класа на Пенко Господинов тя участва и в две представления в Учебния театър на НАТФИЗ - "Ромео и Жулиета"(реж.: Пенко Господинов) и "Платонов" (реж. и адаптация: Крис Шарков).

Няколко дни след втората премиера и преди серията от представления, които ще дадат студентите, потърсихме Йоанна-Изабелла, за да поговорим именно за най-новата сценична продукция - "Платонов" на Чехов.

Честита премиера! Радваш ли се на успеха на първите спектакли и би ли ни казала повече за началото - от кога започнаха репетициите на "Платонов"?
Благодаря Ви за вниманието и възможността да разкажа повече за най-новата ни продукция. Не мога да дам оценка за това колко успешни бяха двете премиери, но със сигурност се радвахме на нестихващите аплодисменти. После видях, че освен мен почти всички плачеха от радост. Това бе едно вълнуващо и запомнящо се преживяване за всеки млад артист - финалът на едно ново изпитание, съчетано с радостта от актьорското постижение на всеки един от нас. Мисля, че всеки направи своите крачки и израстна с работата и заглавията, които вече играем на сцената на НАТФИЗ. Работата по "Платонов" започна в края на месец ноември и началото на декември. Иначе, преди това, всеки се запознаваше с пиесата, анализирахме текста. Основната ни работа бе с режисьора-постановчик Крис Шарков. Изборът на заглавието бе на нашия художествен ръководител - доц. д-р Пенко Господинов, който много обичаме и уважаваме. Защото всяка секунда той изисква изключително много от нас, раздава се на максимум, критичен е, но и показва колко много държи на нас и ни обича. Все пак ние сме първият му клас. Мисля, че той е много повече от наш ментор в актьорската професия. И всички ние сме му изключително благодарни затова, че ни дава криле и шанс да навлезем и израснем в актьорската професия. "Платонов" е първата пиеса на Чехов, която той пише едва на 18 години. Сякаш всички следващи негови пиеси са продължение на първата и дават в ретроспекция развитието и съдбата на Платонов. Това са "Три сестри", "Вишнева градина" ...

С какво пиесата е близко до Вас, младите актьори?
С това, че Чехов засяга такива теми, които не са подчинени на времето - и днес, и тогава, те остават актуални. Това са вечните въпроси: за смисъла на живота, за това дали има Бог, за бащинството и отношенията в семейството. Повечето герои са на нашата възраст и така са много близки до нас, от такава гледна точка. Оригиналната пиеса се състои от повече от 250 страници. Тя е създадена с много повече персонажи, в сравнение със сценичната ни адаптация. От нашата версия са "извадени" героите на по-голяма възраст, за да може актьорската генерална задача да бъде интерпретация на образ, който е еквивалентен на нас. По начина на тяхното мислене, ако сравним тяхното и нашето светоусещане, считам, че ние, студентите, сме като че ли все още малко незрели, съотнесено към образите, създадени от великия Чехов. Това се усети по време на репетиционния процес. И то е съвсем нормално. Днес времето е друго, животът, битът, всичко се е променило. Ние сме много по-динамични, екстремни, любопитни да преминем през границите на всичко в живота, сякаш извън табутата и отвъд лимитите.

Максимално близко ли остава сценичната адаптация до текста на Чехов? Запазена ли е достоверността или редакцията, все пак, чертае и нови хоризонти?
С този проект режисьорът Крис Шарков представя формата документален театър. Идеята е, че цялото действие и актьорска игра произтичат от нас, като отправната точка сме самите ние, ние сме първопричината на всичко. Разбира се, това става чрез текста на Чехов. Доста от сцените са пренаписани. Да, има промени, за да се намери една по-съвременна комуникационна стилистика. Дори и от гледна точка на лексиката на езика. Ето, например, в онази епоха хората винаги са общували помежду си разговорно в учтивата форма "Вие". По време на репетициите за всички ни стана ясно, че в диалозите на сцената това ще стои някак чуждо и прекалено театрално. Затова пристъпихме към мотивирани промени. Целият екип обсъждаше, анализираше и редактираше всичко - линиите на действие, преживяванията, разгръщането на драматургията. Все пак, от тези стотици страници на Антон Павлович, трябваше да създадем спектакъл, с продължителност до 2 часа и 30 минути.

Какви са сценографията и костюмите?Модерни и функционални ли са? Допълват ли замисъла и стилистиката на спектакъла?
Радвам се, че към проекта се присъедини едно младо и талантливо момиче - Ада Паунова. Тя в момента завършва Националната художествена академия, а вече е работила в професионални театри и има зад гърба си няколко представления. Трябва да подчертаем, че героите в пиесата са хора от сой, богати, с класа и своя специфика. Актьорите виждаха персонажите си по определен начин. Но, все пак трябваше да отчитаме и факта, че работим и в определени бюджети, които трябва да покрият решенията и очакванията ни. Сценографията ни е много красиво странна. Има стил и класа, което е много хубаво. Самото пространство е на две нива. Едното - долу, наподобява басейн. Характерен подпис на режисьора Крис Шарков е решението му да използва мултимедия. Има дори вплетено използване на съвременните СМС-и. Решение, продиктувано от факта, че в днешното ни съвремие никой от нас не пише писма, а си общуваме по съвсем различен и нов начин. Много искахме да постигнем максимално съзвучие и припокриване с днешната реалност.

Разкажи ни повече за твоя персонаж - Софья Егоровна. Каква е тя?
Софья е много мистична жена и аз доста трудно стигнах до нея - като процес на моделиране на образа, изграждането й като психология и линия на представяне на персонажа. Трябваше ми доста време за анализ и осмисляне на героинята. За мен, Софья е изключително странно-мистично същество. Тя вярва с цялото си същество, че може да промени за добро света, че може и на всяка цена се стреми да помага на хората. Но, в същото време е изключително недоверчива към хората. Външно изглежда студена и надменна, дори зла. Според мен, зад това поведение се крие изключително силна емоционалност. Когато Софья остава сама, публиката трябва да види какво се случва издълбоко и истински в нейната душа. Има такива хора и в живота, които никога не показват и не разкриват себе си и своите емоции, своите чувства пред и заради хората. Най-интересното за мен бе да направя това изграждане и този поглед към героинята ми - да видим какво се случва с такъв човек, когато той е поставен в нова среда и сред хора, които не познава. Софья Егоровна е изключително колеблива, когато трябва да вземе някаква по-глобално решение, но когато го направи - става най-смелото момиче в цялата пиеса и се бори да постигне онова, което иска и в което вярва.

Какво научихте от новото заглавие, от репетиционния процес? За първи път студентите от класа са разделени на състави.
Интересното и любопитното е, че актьорите, които са разпределени на една роля в двата състава, по същество са много различни индивидуалности. Това вече бе изначално предизвикателство към двата отбора: как да направим ролите си индивидуално, ярко и различно, но, хем да не са копи-пейст - една спрямо друга като интерпретация, хем да не се отдалечим от концепцията, да не прекалим и да не станат в крайна сметка две съвсем различни, отделни, представления. Всеки трябваше да измине своя път към персонажа, да намери и да усети своя герой, и да не се страхува да го пресъздаде така, както наистина го вижда. Когато седиш в салона и активно не репетираш, а само наблюдаваш работата на режисьора с другия състав, имаш пълната свобода да работиш отстрани върху изграждането на героя, да го създадеш във въображението си, да го нарисуваш и доизградиш в детайл, наблюдавайки от друга гледна точка - тази, в салона. В главата ти идват много идеи, които би искал да пробваш на сцената. Чрез своето мислене и виждане моделираш образа така, както ти искаш. Но пък двата състава, все пак, полагат границите и лимитите чисто физически - като разположение във времето на всички процеси. Така че актьорът трябва да се разположи спрямо обстоятелствата, в които е. Бяхме поставени максимално близко до реалния процес, такъв, какъвто е и в театрите. Винаги ще ни е нужно повече време, особено сега, когато сме студенти. Да усетим действието, да успеем да разпределим вътрешните преживявания на героя си в реалното действие на сцена, да имаме времето да се пренастроим спрямо партньорите си, да бъдем достатъчно сензитивни в играта с тях. Нещата са много и те ще улягат с времето.

Какво е за теб "Платонов", но извън буквалните послания на драматургията?
Усещането ми е, че като че ли има един персонаж, с който сякаш се идентифицира самият Чехов. Това е Осип. Той е някак много външен, натурален, първичен дори, характерен, изразява се просто. И тук е мъдростта, защото казва толкова верни истини за хората, без да е част от тяхното общество или от тяхната каста. Струва ми се, че Чехов много пъти говори през този образ, изричайки запомнящи се послания. "Защо не живеем така, както бихме могли?" Тази фраза остана много силно в съзнанието ми. Това изречение, което изрича главният ни герой - Платонов, за мен е ключово. Всички те, а и ние в живота, търсим щастието, искаме да го достигнем. Да объркаш любовта с нагона - това може да ти причини такъв срив, такъв трус, такова обръщане, подобно на Апокалипсис. И то между най-близки хора. Платонов създава многоъгълници с всички жени от пиесата. Той не знае и не прави разлика между любовта - като разтърсваща, обсебваща или окриляваща емоция; между влюбването, което може да те кара да полетиш или да не можеш да останеш буден всяка нощ; и съпоставянето им единствено с първичния празен сексуален порив, каращ те да задоволиш плътското желание или да консумираш физически единствено даден човек.

Какъв е катарзисът на твоята героиня?
Осъзнава, че там, където е търсила и е мислила, че ще намери разбиране, любов и щастие, всъщност намира само един фалшив герой. За Софья Егоровна любовта, като че ли не съществува и никога не е съществувала, тя е непостижимо усещане. Несподелената любов, излъганите очаквания, терзанията и болката, непостигнатата любов до унищожителната градация на личността... Всичко това е част от преживяванията на моята героиня. Ключът към спектакъла за мен е убеждението, че играем пиеса за нещата от живота. Това е много съвременна и актуална драматургия. И не защото ние сме я осъвременили стилистично, а защото тя занимава младите хора, а и не само, с въпроси като тези: "Къде е нашият Бог? Има ли такъв? За смисъла и богатството за всеки да намери човек, който да обича и това да е взаимно. А има ли я истинската любов? Тя възможна ли е? Реално постижима ли е? Или е само химера, която цял живот търсим?" ... Въпроси, които те докосват, които те ангажират и извън представлението, нали?

Какъв е тогава отговорът на въпроса: Защо не живеем така, както бихме могли?
Нека да го живеем сега този живот! Пълноценно, пълнокръвно. Без да правим компромиси. Нека да правим всичко, което ни кара да бъдем щастливи и да се чувстваме живи, да бъдем влюбени и пристрастени към красотата на живота. Аз вярвам, че всичко това е постижимо, че целият смисъл започва и завършва с любовта - тази, между хората; между две сродни души; между двете половинки на едно сърце; между двама души, които са част от едно цяло. Зная, че любовта съществува, че е постижима и я има. Пожелавам на всички да я търсят непрестанно, да я срещнат, да я изживеят и да я задържат! Но, това е шанс - благословение за едни, а за други - безвъзвратно изпуснато чудо.